New Page 1 :: Треперене на ръце при дете

Ръцете ми треперят от тревога…
Градът, озъбен като куче
по мен ръмжи,
скимти,
и лае
със калните
и гладни тротоари.
Сергии на търговци
ме гледат и ме чакат похотливо,
развели шарени платнища,
прокъсани найлони:
парцалите на проститутка.
Пазари.
И търговци.
Децата шляпат в кални локви
-босоноги,
прости,
пъпчиви от въпроси.
И трамваи,
със съскане се гърчат
( подобно пепелянки)
погълнали в корема
хора,
хора…
Очите им са тъжни.
И празни, като суха бъчва
във зимника напролет.
Ръцете ми треперят от тревога…
Защото, църквата е празна.
И празно бият нейните камбани.
Мирише на шкембе-чорба душата.
Очите…Погледни в очите!
Те станали са тесни, като цепки,
а вътре-две стъкла
студени,
мътни
процеждат студ към всичко.
И виждам, че цветята вехнат.
И гълъбите куцат в парка.
Краката им са цели в рани,
изсъхнали-крилата…
…Понякога, ми идва да запаля
сергиите на простите бакали.
С камшик да ги прогоня…Да ругая!
Но после, се прибирам в парка.
И храня със солети сиви врани.
Приличат ми на моите мисли.
Ръцете ми треперят от тревога…

11.10.2007 г.

С последните 10-12 лева,
купих вино, а на децата –сладкиши...
И пихме, и беше светло и топло...
Прахосник съм...А идва и зима!
Но нищо...Нека така съм орисан!
-знаеш ли колко дългове имам?...
На мен цяла епоха-длъжница,
мълчи като мангалка в ареста.
Нека яде...тази мръсница!...
На децата-от парчето- салама,
и от мен-все едно какво ще ми вземе...
Нека!...И за злобарите, стиха,
нека бъде поквара...Пих вино, децата
им се разстрои стомаха...
Не са хапвали сладко.
...Похарчих последните 12 лева!

14.09.2005 г.

Трамваят е пълен.
Притиснати, потни тела.
Лепкави блузи, зърна на гърди.
Пазарски торби.
Стърчащи марули и чесън.
GSM полифонично звучи.
Татуирани задници.
Пробити с халки,
пъпчета на подпухнали баби.
Разсърдени дядовци.
Чанти-чиновници.
Дупки,наместо очи.
Шефът имал нова любовница.
Бай Тошо беше човек.
Ватманът лудо крещи.
И отвън му крещят...
Насочени пръсти...и жълти езици
Злоба.
И бяс.
Дрезгави клаксони.
И се люшка трамвая.
По завоите истерично пищят:
релси,
колела
и стружки метал.
Издълбани от самата ни същност.
Светофарът повръща
колони от истерични коли.
Преглътнали ненормални шофьори.
Със изкривени лица.
Проститутки в русо.
Бандити зад черни, огледални стъкла.
И после, задъхан се спира.
Премигва в червено уплашен
срещу цялата тази лавина.
Метална,
Ненормална,
Истерична до болка...
Друг светофар неловко премигва.
Трамваят поскръцва, люшват се всичките меки меса.
Допират се потните блузи, влажните длани
Чанти и папки, марули и лакти...
И оживява сред дим булеварда.
Побеснял,
сгорещен,
изпотен
Желязно животно.
Реалният, днешният ден!
Мирише на търговци и селяни.
На нечистоплътни очи и характери.
Нямам избор...
Ще трябва да сляза.
Миришете лошо.
Ще повръщам по вашата спирка.

27.05.2007

Непоносимата болка...
На мълчанието.
На говоренето.
На касовата бележка
във супер-маркета.
Трамваят,
с перфорирани чувства.
На телефонът,
разбит във асфалта
(мълчалив като него).
Мастурбация на надежди.
Водка призори.
И сексът по тъмно.
Канал 3.
Би Ти Ви.
Президентът полага венци.
Разни момци,
плетат моята потребителска
кошница.
Аналгин.
Морфин.
И лъжи.
Непоносимата болка
да бъдеш нормален.

25.05.2007

Потърсих въздуха...
Стаята не дишаше.
Прозорците, като хриле
се блъскаха на сухо.
Вратата скръцна.
И влезе мракът като скитник.
Мирише лошо времето.
Непрани дрехи.
Гранясали петна по съвестта ни.
Помийни ями са очите.
Разхождам мисли по стените.
Припомням си цветя, крила на птици
и вятър, пълен с дъх на дюли...
Но липсва въздух!
Срути се небето.
Отломките са много тежки.
Отломките разкъсват с пръсти
в пелените розовото утро...
Като черна гума
тъмнината ме изтрива неусетно.
На рамото ми кацна кукумявка.

25.05.2007

Тревата пожълтя.
Повяхнаха цветята.
Слънцето излива
течаща лава.
Булевардът,
като побъркан старец бъбри
със колони
вбесени,
нажежени,
потни
трамваи и коли.
Народът пие бира.
Прибира се и продължава:
мастика,
ракия от градина,
25 годишно уиски.
И после бие.
Имоти,
изневери,
клюки...
Не стигала една заплата.
На съседът дограмата.
Колежката направила кариера.
Пари.
ПАРИ.
ПАРИ.
Ракия със салата.
Юмруци в механата.
Месото - 11 лева.
Секс по навик.
По ченч- бюра,
по офиси
и в Парламента
се носят в куфари.
Швейцарски банки.
Дворци в “Бояна”.
Офшорни сделки.
И трупове по булеварда.
Не знам за вас...Но аз съм бесен!
Защото, баба ми умря на село
усмихната
със двете си кокошки.
Баща ми си пропиля живота
да чака комунизма.
И време е наистина да стана.
Да купя туба със бензин.
И чисто гол, пред Парламента
да стана бял човек,
и зъл.
Преди да се запаля като Феникс,
да опикая жълтите павета.

16.05.2007

Мечтая,
за стадо от диви животни...
Чиновници.
Домакини.
Работници
(със залепнали потници).
Ято от гарвани.
Рошави битници.
Побеснели,
разпенени
и зли.
Но НАРОД!
С павета и кирки,
със ножове и клони,
с очи,ослепени:
БТВ,
SNN,
EVRO NEWS,
и други престъпници.
Полудели от глад.
Оскотели сами.
Черни ръце.
Нокти, пожизнено черни
(тежко, машинно масло).
Със сини и бели престилки,
вратовръзки и дънки,
папки, тефтери, лопати
готвачи с черпаци,
със лошите мисли,
със рак на гърдата,
мечтая, този НАРОД
да оголи дебелите задници
(240 на брой)
И с коприва да шиба
престъпната клика.
Бизнес-центрове.
Министерства и офиси.
Бардаци с байраци.
Мераци на турската пасмина.
Да троши!
Да руши!
Да бие и мачка!
Крадливият циганин да увисне на стълба.
На Премиерът...направо главата!
Нека лумнат пожари!
Нека се удавят реките от кръв.
Всеки тумор се лекува с нож.
Мечтая,
да бъдем НАРОД.

16.05.2007

Навъси вежди времето.
Нагарча въздухът, като пелин.
Преливат чашите на хората.
Мълчат и пият...После бият,
като вързано животно
всичко свое...
Децата им пищят.
И чупят пръсти.
Нагоре...
Към обесената лампа
за която мислят, че е слънце.
И птиците пълзят по тротоара.
От човките им капе кръв.
Плочките кънтят.
И прашна е насъщната настилка.
Мирише пролетната утрин
на мизерия...И простотия.
Рекламите ме правят импотентен.
Защото нямам “Мерцедес”
и ослепителното бели зъби,
на някой си...усмихнат хубавец.
Не съм светец!
И воайор не съм!
Но гледам-цялото ни ежедневие,
позитивно е разтворило бедра.
И там, сред лишея на времето
насила, в сухата си вагина
натъпкани са с пръст,
на моите деца мечтите...
Бог умря!
Ще падне утрешният ден,
като канара по тротоара.
Знайте!...
И плочките на всичките усмивки,
станьолените ви обвивки,
подадените устни за фелацио
ще следва:
ГРЪМ!
Небето ще се сцепи като дрипа.
И пълният търбух,
ще сипне гарвани и джипове.
Разпорени момиченца.
Дворци, с огради от законници.
И храмове на подлеци,
продали чергите на баба.
Медали от воини.
Измислените градове
на подлата ви същност
ще станат дом на врани.
Със кокали на грешни
ще свият своите гнезда.
И ще се излюпят нови врани.
Врани.
Врани.
ВРАНИ!
Сред мъртви градове.
Защото блудствахте с Христос.
На Кръста го опипвахте със пръсти.
Изплетохте сами венеца.
и Му го забихте на челото.
Христос умря, за да възкръсне.
А вие сте родени мъртви.
БЕСОВЕ!
...Защото, няма път отвъд
и няма нищо друго свято,
освен да просиш милостиня
за още ден.
Във който, да дадеш паничка
със боб, и другата си риза
на първия прокажен скитник.
Да го целунеш по челото.
И после да намериш своя ближен.
В очите му да гледаш и мълчиш.
И после - с пръст да го погалиш.
Защото, всичко е Любов.

11.05.2007 г.

Небето,
като пропукано чело на старец,
е умислено-мрачно...
Ще прокапят очите му сиви.
Ще кашлят гърдите му, глухо...
И е тежко, дори да се диша.
Птиците отлетяха на скрито.
На пейката, само клошаря
остана, със бездомното куче.
Проблесна шишенце в ръката.
Нещо говори, на някой...
А дъждът го очаква без милост.
Ще подгизне... тази количка,
пълна със вестници, с голи мадами.
Ще удави и старото куче.
Клошаряг ще се превърне във ангел.
Черният облак ще пробие със длани.
Отвисоко, дори над небето,
ще ми каже, да имаме милост...
Ще му дам,
цигари и левче...
И чадърът-дано да е нужен!
Защото, когато прокапе,
аз, ще се скитам...

06.05.2007

Небето е надвесено отгоре...
Променя се - от светло става черно.
Летят мухи, приказват нещо хора
и кучета се смеят истерично.
Сред този селски ресторант,
разпръснал маси на открито
и утрото, и залезът
са нищо.
Подпийнали мръсници
червилени следи оставят
по чаши и по белите якички
на потни бизнесмени.
Сервитьорът е оплезен като куче
и чака да му щракнат с пръсти
и да понесе на таблата си бири.
Мирише на препечени пържоли
от задници, навряни във огнище.
Цвърчат сланинести кюфтета
от угоената със подлост същност.
И бавно се разхожда полицая.
Със палката почуква по земята.
И ето!-стовари я със злоба!
Разби се целия на пода,
един опърпан скитник.
Не можел да плати!
И почват да го ритат,
усмихнатите келнери без жалост.
И смеят се попийналите дами.
Със потни длани ръкопляскат
до тях, разгащените бизнесмени.
И нека го пребият!
Поне ще си отиде...
От този селски ресторант,
разпръснал криви маси
в зелените градини,
мечтание във синьо
и шарената топка
на чистото ми детство...
Очите ми се измориха.
Посърнаха
и свиха,
криле уплашените птици.
Защото слънцето е друго.
Променя се, като перука
пред счупеното огледало,
в тоалетната
от някаква си курва.
А скитникът скимтя...И стихна.
Изнесоха го като дрипа.
Да кофите, насред боклука
го хвърлиха.
Ненужен.
Погледна го един клошар.
Побутна го със пръчка.
Изплю се.
И подмина.
Мирише...Миришете ми лошо!
На мастика.
Пот.
И бира.
Родени сте нечистоплътни.
Облегнати по белите покривки
със лакти,
ги цапате.
Мърсите всичко!
Ще свири музика.
Ще се люшка полюлея...
От голите ви танци върху хляба.
Сред мазните огризки във паници.
От пендарите по голите ви цици.
Ще се люшка полюлея!
Дано да се откъсне,
да се пръсне на стъкла-ножове
И тази подлудяваща усмивка
на келнера,
проститутката и полицая
като скалпел да нареже.
Да падне и таванът, пожълтял от пушек.
С петна от вино.
Плюнки от мухите.
Да грохне върху масите със трясък.
...Когато пепелта се вдигне,
ще видя синьото небе над мене.
И птиците във него.

07.09.1986 г.

Като изоставен подлез,
мирише делника на нужник...
Таксиметрови шофьори.
Продавачи от сергия.
Албански чесън.
Гръцки портокали.
И стихове, създадени в цех,
поместен в тъмните гараж
С паркираните ви амбиции...
Светофар... Милиционер.
Прекръстено, макар и също,
край вас витае НСС...
Все още дебне във душите ви.
...А люляците цъфнаха!
И вънка-дъжд валя.
Под черните чадъри-делника
захлупи синьото небе
и бисерните капки на надеждата.
Мирише белият чаршаф,
на онанираните влюбвания.
Дали ще има препарат...
Омекотител,
с дъх на цвете...
Да изпере зловонната тъга
на измислената ви поезия?
Белина,
да стане бяла самотата ви?
На крайчеца на тротоара съм поседнал.
И хвърлям жълтите стотинки
На всичките ви мъдрости, събрани.
Натрупани в спестовни книжки.
И църкащи във вас-гнездо на мишки.
Миришете на лошо...много гнило.
На делникът, с престилка на месарин,
намигвам и се плезя...Дишам!
Свободен е хлапака в мен.
Застанал под звездите на балкона,
за тебе серенада, хулиганът
все още свири...
Кварталният милиционер,
със палката на грубата ви същност
ще дойде всеки миг...
И цъфналите люляци ще бие.

16.04.2007

Погледът ми
подпира стената
(бяла, като лист некролог,
по който черните букви…портрета
изпъкват, като врани във слог…)
Мирише на бяло …на нищо.
На урина,
от леглото
до мен…Умря,
един старец-несретник.
До ръката му никой не спря.
И тя увисна сломена:
(…просто видях!...)
Очаквам, като счупена роза
да клюмна и аз…
След това,
ще падне стената без жалост
и спомен за моите деца
за лято и вятър през вечер,
разнасящ и дъх на листа…
Ще бъдат безкрайно излишни…
Стената…
Тази бяла стена…
Не ще ни премаже
в смъртта…
А всеки ден, покрай нас
е трупала бяла мазилка…
Хоросан от втвърдените чувства.

29.08.2007 г.

В дълбокият кладенец
удавихте всичко...

Вързано коте към камък
потъна дълбоко...
Мехури,
зелена вода
и крясък на жаби
оттекна...Някакво ехо
на всичко мечтано.

. . .

Мислих си днес...
Не успях да живея!
Оцелявах
-за коричката хляб.
Не направих пари.
Не създадох кариера.
Не че, съм искал...
Но пропуснах мечти.

. . .

Защото...простаци!
( изразявам се ясно!)
Не създадохте и мъничък шанс,
да бъда изначално невинен.
Да бъда сит...и обут.
Да вдигна средния пръст
към просташкото
ваше
тщеславие...
Слугувам...за коричка от хляб.

. . .

Мирише на гнило...
И телевизорът...И сутрин в метрото
мирише на мухъл и спарено.
( От тези животни,
които би трябвало
да обичам християнски)
Броеница от жертви!
Подредени, сякаш по клетки.
Очите...Вижте очите !
Празни,
и сухи,
като геранът на село.

. . .

( С извинение към разни естети!
Селски курви,
домакини,
чиновници...)
Така ми се драйфа!
И ми се пикае отгоре!
Да не ми се усмихва Премиера,
че не понасям всичките...вкупом!
Погледнете народа в очите.
Този народ...
Мъртви, дедите
се полюшват от бесилките бавно.

. . .

Христос Го оковахте...
И блудствахте...
( Спомнете си!...Всеки от вас)
И пипахте с пръсти,
пълзяхте
по тялото, разчленено на кръста.
За дребен рушвет...И за нищо.
Дори и за нищо!
-станахте смет.
Миришете лошо.
Нетърпимо,
е за мен,
да се здрависвам със вас

. . .

Душата ми въздиша...
Огорчена.
Защото Аз съм бял.
И няма зима,
която да навее сняг
по-бял
от бялата ми същност.
Защото,
само се страхувам
за розовия, детски смях.
Който ще помръкне...
Мехури,
зеленясала вода
и жаби кряк
ще го задави...Този смях,
ще изчезне като ехо
В дълбокият
и черен кладенец,
издълбан от вашите пръсти.

04.09.2007 г.

Във гърдите ми кучета лаят.
Цигари,
сиви гъсеници
са се загнездили там.
И гризат,
и дълбаят
дъхът ми, със въздуха син.

. . .

Дали, от цигари,
но времето
мирише на вкиснал буркан
Запечатани
старите истини,
ферментират
и лъхат на лошо.
Един пръст прах е останало
по стъклото.
Бурканът е сив.
Развалена туршия затворена.
И виждам:
и карфиол,
и медали,
и чест…

. . .

Кашлям…И плюя.
Не ми е добре.
Ще се срути небето отгоре.
Ще премаже едно малко дете,
понесло в ръчички балони
Жълти,
червени…
Пълни,
със въздух прозрачен.

. . .

Много дни
лежах,
а таванът ме гледаше
пребледнял от уплаха.
Въздухът лепнеше
по очите ми,
сякаш сироп.
И през нощите
( изкъпан във пот…)
все си мислих,
че ще кацне усмихнато утро
като гълъб в прозореца.
А отвън, истерично се смееше
кукумявката,
полудяла от радост.

. . .

Есенно слънце отвън…
Пилее жълтици във моя прозорец.
Да имах сили да стана…да тръгна.
На случайният скитник залък да дам.
Да протегна нагоре…високо ръцете
от небесната, чиста поляна
да накъсам
букетче от сини цветя.
Да те срещна…
Сините минзухари
увяхват във мен.

. . .

Ще настъпи листопада…Скоро,
ще стане златна нашата алея…
По която, пейките умислени мечтаят
да чуят пак смехът ти…
По безкрайни релси
са се спрели влакове, и чакат
Локомотивът е почернял от мъка.
Сред клоните
и катерички плачат.

. . .

Във утрото на залеза пристъпвам…
Небето е безкрайно и е чисто.
Отиващото слънце е красиво.
Добро и топло, като къща,
във която има и огнище.
И обич.
И гореща супа.
Дечица си играят по килима.
Ухае на любов
и нещо свято.

16.09.2007 г.

Прекалено далеко съм стигнал...
До болка е ясно, че вече
съм изгубил всички пътеки.
Към уюта на кухнята...Супа,
която на печката къкри.
Макар че, желал съм да бъда
пред масата седнал, да чакам
чиния, лъжица и гозба
гореща и пълна със обич...
Не достигнах звездите...И нищо!
На градинките –в тихи алеи
съм призван да присъствам.
И бъда
на клошарите тъжни-месия.

22.01.2007 г.

РЕКВИЕМ

Хвърлени на пода
подскачащи зарчета…
Подскачат…после спират.
Гледам ги…
А те са празни.
Няма точки.
Няма цифри.
Гладки, като нищото.
Нищо-просто-кубчета,
разпилени по мозайката.
Значи, че играта
съм загубил?
Някой я започнал.
Искам да попитам:
-Кой,защо,
хвърля, вместо мене,
зарчета по масата?

. . .

По жицата на времето
са кацнали, като броеница
върволица.
Скица
( незавършена-на късна есен )
Врани.
Спирам се до стълба.
Малко да почина. Дъх да взема.
Небето ме притиска към земята.
И броя:
Пролет…лято …есен…
Детство…младост...смърт…
45 увиснали забрадки.
Черни.
Врани.
Жица.
Категорична, както е тирето
между двете дати.

. . .

И враните не плачат.
Стоят отгоре…много.
И мълчаливо ме разглеждат.
Минава тихо някаква каручка,
напълнена с дърва за есен.
И кончето, провесило главата,
надолу,
в прашната посока,
мечтае да е диво и свободно.
Кобилите да яхне сред полята.

. . .

Да пишкат край дърветата,
не се срамуват малките деца.
И уличните псета.
Дървото ги посреща търпеливо.
След тях, остава малка вадичка
сребриста от невинност.
Не знам, кога пристига времето,
когато,
почваш да се срамиш и от себе си?
Бих искал да се опикая целия…
Защото, толкова съм заслужил.

. . .

Тик-така часовника.
В тон със сърцето.
Не, сърцето тича пред него…
Със сладострастие броя всеки удар.
140…Трепти, като гълъб,
хванат в устата на хищник.
Ще пърха…ще трепка…
Ще спре.
Нека стане тихо във мене.
Прекомерно крещяха очите.
И танцува моето кръвно.
Нека,
зад билото тихо заглъхне
слънцето…
И вятърът нека се спре.
Уморих се да бъда виновен.

. . .

Ще счупя и писалката…
Тефтерът ще изхвърля.
Не биваше, да казвам, че живея
в съзвучие…Животът ми, че стих е…
По пейките залязва слънце.
Потропах със крака…Изпъдих,
до мене, кацналите доверчиво
ята от гълъби…
Ще се прибера. И ще се гръмна.

. . .

Иконите се сипят, като дъжд…
От стените падат…Всяка капа от сълзи
във мен прониква…Сякаш е от киселина
в плътта ми шупват, като лава…Пара.
Изгарят живото месо.
И правят дупка…И димяща язва
на изгорените мечти…
Измислих си, че имам тяло.

. . .

Мечтая вече простички неща…
Да се наям, като животно.
В телевизорът да мърда нещо.
И аз, без мисъл да следя,
как рухва цялото ми време.
Безвремие.
И тлеене,
на някакъв си нереален свят,
със който
( много врани,
висят по жиците обесени…)
нямам нищо общо.
И после да заспя…
( Дано съм пиян-достатъчно!)
За да си спестя и сънища…
Дано не се пробудя!

. . .

Гледам старци…И бебета.
Еднакво невинни.
Начало и край.
Мириша на есен.
На гнили листа…На кучето-лай,
дошло срещу мене…
За първи път виждам- озъбена злоба
от куче.
Аз съм разплаквал псета с очите.
Нещо се пречупи във мен.
И тази лаеща злоба,
дори тя ме намрази.
. . .

Не обич-болка причинявам!
Стиховете ми са просто-притчи,
на които вярвах…
Егоист съм в костите…
( Затова и страдам!)
Миришат лошо гнилите ми мисли.
А ето-листопад!
Разнася есенния вятър.
Фучи
и хвърля
клони,
жал…
И трупат се във мене
пласт,
отново-пласт
от жълта шума.
Земята, като паст
поглъща
мечтата ми да бъда искрен.

. . .

Леля ми ме попита:
(малък бях…с акне и пъпки…)
- Какъв ще станеш?...Като татко?
- Не, искам да съм риба…
- Защо?
- За да не съм от този свят…

. . .

По китката ми има бели резки.
Спомням си, на татко бръсначът,
как заби острие, като хищник…
Във мивката разцъфтяха цветята
на цялата…някаква същност.
И всеки миг, като в нещо мечтано,
фаянсът се превърна в градина.
Карамфилите бяха червени.
Сълзите ми-като кокичета бели.

. . .

Линейката бе символ на злото.
Лекарят бе демон във бяло.
Усещам, как ми крещеше в лицето:
-Живей!...Живей, поне още малко!
И ме захвърли на пода.
Смачкана, кървава риза.
Утрото не ми беше приятно.
Живеенето приех по принуда.
Присъда,
която днес излежах…
Днес съм свободен!
Върху безцветния делник,
бих желал със ръка на художник
да сложа няколко щрихи
върху своята китка...
За да допълня картината.

. . .

Време ми е да приключа
с този ненаписан разказ
Сюжета се обърка.
Героят стана много скучен.
Героят, всъщност е излишен.
Не исках,
сюжетно да изпадна в тази драма.
Писалката ми плаче!
И е жалко,
защото всъщност, няма и да го изпиша.
Не искам,
чистите и бели листи
на твоя лист
да ги изцапам
със жалките си мелодрами.
Героят ще умре…И толкова!
Животът му разглеждам:
итайски джунджурии,
продавани на ъгъла за левче.

. . .

И няма миг, във който
Трясък,
Блясък,
Крясък
да не оглушава всичко в мен.
А искам,
облегнат във косите ти
( мъгла в утро…)
да гледам и да слушам
сонетите на Дебелянов…
И да чувствам,
че този свят е музика…
За теб.
За мен.
За старците във парка.
И, че тези бебета,
родени са да бъдат живи.

. . .

Нощта пристъпва, като булка,
към брачното легло.
Ще бъде само миг на болка.
Ще светне цялото небе.
Животът и Смъртта са чувства.
И двете-раждат по сълза.
Бих искал, някое дете от парка
да дойде,
със ръце
да ме погали
и да каже:
-Господине, вижте това небе…

15.10.2007 г.

Мой сайт

New Page 1 :: Треперене на ръце при дете

Меню сайта

Поиск

Календарь

Архив записей

Наш опрос

Мини-чат

Друзья сайта